boy airport

До Гранада и назад: Три житейски урока, които са приложими и в бизнеса

Автор: Румяна Парушева, ръководител Комуникации и мениджър Устойчивост

Аз съм пътешественик. От тези, дълбоко пристрастените, които:

  • В шкафа у дома си имат повече малки флакони шампоанчета и балсами, позволени при полет, отколкото нормални разфасовки.
  • Гордеят се, че могат да стегнат куфара си за произволна дестинация за по-малко от 5 минути.
  • Най-щастливи се чувстват, когато усетят присвиването в стомаха, докато самолетът се отлепя от пистата.
  • Летищата … ах, летищата ги карат да мечтаят!
  • И да започнат да планират ново пътешествие още преди настоящото да е приключило.

Вярвам, че пътуванията носят ценни житейски уроци и повдигат завесата към един друг начин на мислене и възприемане на света. Голяма част от тези уроци са приложими и в живота, и бизнеса.

А това са моите 3 “истории с неочакван край плюс поука” от пътуванията ми през последните години.

Градините на Алхамбра или ИМАТ ЛИ МЕЧТИТЕ СРОК НА ГОДНОСТ

 

Мечтая да видя прословутите Градини на Алхамбра още от тинейджърска възраст. Честно казано, не помня кой и как ме е запалил по тази идея, но винаги съм си представяла градините едва ли не като кътче от рая на Земята.

 

Градините са разположени в околностите на испанския град Гранада, Андалусия. Простиращи на площ от 105 хиляди квадратни метра, те включват и няколко архитектурни забележителности като крепостта Алказаба, двореца Насрид, дворецът на Карл V и вила Хенералифе.

 

Дълго време Алхамбра беше една от фикс идеите ми за бъдеща дестинация, като междувременно поглъщах с огромен интерес всеки пътепис и статия по темата.

 

След близо 20 години бленуване, през 2019 г. най-после дойде моментът да сбъдна мечтата си. Предишната нощ почти не спах от вълнение, а пътят до Гранада ми се стори безкраен.

 

И така, наредихме се чинно на опашката заедно с останалите ентусиасти и най-после мечтата стана реалност! Пред нас се ширеха Градините на Алхамбра във всички нюанси на зеленото, прорязвани от каменни сгради и фонтани.

 

2 часа по-късно стояхме на същия вход и единственото, което се въртеше в леко поомекналите ни от силното слънце мозъци, беше: „Е, това ли беше?!!!”

 

Защото, докато бленувах за Алхамбра, бях успяла да пообиколя доста свят. И да видя други, невероятни архитектурни комплекси като тези на дворците Версай във Франция и Сан Суси в Германия,  Мажорел в Маракеш, Мароко, Бахайските градини в Хайфа, Израел, и още много, много други.

 

И Алхамбра, моята закъсняла мечта, някак бледнееше на техния фон. И не защото не беше красива сама по себе си, а защото аз вече не бях същата.

 

И тогава си дадох сметка, че мечтите също имат срок на годност. И ако не ги осъществиш навреме, рискуваш да останеш разочарован.

 

Затова, подобно на дрехите в гардероба, е добре периодично да преглеждаме мечтите си и да ги обновяваме. За да не стане така, че всъщност отдавна да сме ги надрастнали.

 

В бизнеса това означава да сте сигурни, че целите, които сме си поставили преди 5-10-15 години, все още са актуални и релевантни. Защото светът се променя. Клиентите се променят. Технологиите се променят. И то много, много бързо!

 

Много бизнеси правят грешката да се придържат към едни и същи продукти, стратегии, подходи, които са се доказали като успешни във времето. Принципът „Не го пипай, щом работи“ обаче може да ни изиграе лоша шега.

 

Защото мечтите/бизнес целите също имат нужда от ъпдейт! Те трябва периодично да бъдат изваждани от гардероба на традицията, оглеждани критично под ярката светлина на новите реалности и обновявани, ако се налага. И ако не го направим своевременно, рискуваме нашата „Алхамбра“ да се превърне във Ватерло.

 

На лов за дюнери в Одрин или КОГАТО ПО-ПРОСТОТО Е ПО-ДОБРО

 

Една от любимите ми истории е от пътуване до Истанбул. На връщане от мегаполиса автобусът ни спря в Одрин, за да могат желаещите да напазаруват.

 

Представете си следната картинка. Прашна улица в Одрин. Неделя по пладне. 35-градусова жега. Навън няма жив човек, само някакво слънчасало улично куче кръстосва на зиг-заг пътя в търсене на сянка.

 

А ние със съпруга ми сме прегладнели като вълци, а перспективата за още няколко часа клатушкане с автобуса до София ни овълчва още повече.

 

Затова (вероятно в изблик на безумие) решаваме да се отделим от групата и да потърсим нещо бързо за хапване, докато спътниците ни от автобуса пазаруват като за последно кори за баници, зехтин и халва.

 

Единственото място по улицата, където се забелязват някакви признаци на живот, е местната кръчма, тип хоремаг. На паянтова маса на тротоара са приседнали неколцина възрастни турци, които пушат и следят с каменни физиономии суетнята на туристите, без да обелят и дума помежду си.

 

Което обаче не ме спира да се приближа към тях с бодряшка стъпка и да попитам на най-добрия си оксфордски английски😊 дали някъде наоколо може да намерим нещо за хапване.

 

Ентусиазмът ми бързо сдава багажа, блъскайки се в стена от празни погледи и нулева реакция. Решавам, че оксфордският английски може би не е много популярен сред местните в Одрин и сега е моментът да проявя полиглотските си способности. Следва същият въпрос, зададен първо на немски, после и на руски език (отчаян ход, да, знам!). Реакция: йок!

 

И когато вече решавам, че очевидно се налага да изтърпим глада до София, чувам зад себе си бодри стъпки и гласа на мъжа ми, който на чист български се провиква: “Абе, комшу, тука нещо за ядене, дюнер-мюнер, няма ли?”

 

И в момента, в който се подготвям да се обърна и да си тръгна засрамена, виждам как мъртвите погледи на пишман събеседниците ми оживяват, каменните лица се разтягат в усмивки и започва едно ентусиазирано ръкомахане и упътване с ръце към близката дюнерджийница: “Комшу, евет, евет (да, да), дюнер, дюнер!”.

 

А на мен ми остава единствено да си събера мизерните остатъци от полиглотското самочувствие и да се помъкна надолу по прашната улица към мечтаната храна.

 

Понякога както в живота, така и в бизнеса, сме склонни излишно да усложняваме нещата. Това важи особено за големи компании като Siemens, със стотици хиляди служители по цял свят, които имат склонност да обрастват като коралов риф с допълнителни образувания под формата на процедури, тулове, вътрешни системи, отдели, бюрократични правила, излишни срещи и документи. И някъде отдолу под цялата купчина остава затрупана истинската цел на процеса, която обикновено е смислена и добра.

 

Много често по-простият подход се оказва по-добър, а правата линия НАИСТИНА може да е най-краткият път от точка А до точка Б. Затова пък излишното усложняване на нещата може да доведе до задънена улица (или гладна смърт, в нашия случай😊)

 

В доклада си The Simplification Principle (май 2021 г.) експертите от Deloitte например препоръчват 3 стъпки/подхода за опростяване на бизнеса: рационализация, стандартизация, модулност. Те трябва да се прилагат в подходящия ред, за да се постигнат най-ефективните резултати.

 

Рационализация

 

Изчистете ненужните елементи и оперативни модели, така че да станат по-малко „тромави“.

 

Стандартизация

 

Стремете се да постигнете идентичност при различните технически платформи или продукти. Например, стандартизацията в ИТ инфраструктурата може да произтича от различни фактори: от еднакви стандарти за кодиране за едно приложение до стандартизиране на цели ИТ платформи, включващи стотици приложения и интерфейси.

 

Модулност

 

Стремете се към ефективно повторно използване на стандартизираните елементи и създаване на модулна система с обща структура. Целта е да се „разгради“ дадена сложна структура на стандартизирани модули, всеки от които може лесно да бъде заменен и използван повторно.

 

Загубени в Родопите или КОГАТО ПЪТЯТ СИ ЗНАЕ РАБОТАТА

 

В края на 90-те години и началото на новото хилядолетие Родопите тепърва започнаха да придобиват популярност като масова туристическа дестинация.

 

По това време местните хора в с. Гела за първи път организираха гайдарски събор и с група приятели бяхме решили това да е една от спирките по време на обиколката ни из Родопите. Планът бе след събора да продължим пеш към пещерата “Ледницата” и да пренощуваме в близката хижа.

 

„Ледницата“ се намира на 7-8 километра от селото и очаквахме да сме там още в ранния следобед. След над тричасов преход обаче не само не се виждаше нищо подобно на пещера, но и започнаха да изчезват всякакви маркировки по обраслия с трева път, който следвахме.

 

Стана ясно, че сме се загубили, при това сериозно. Междувременно започна да става все по-тъмно и все по-студено, а гората престана да бъде приветлива и уютна, успоредно с чезнещата светлина и топлина. След оспорвана дискусия дали да не пробваме да се върнем заради все по-реалната заплаха да замръкнем в средата на нищото, все пак решихме да продължим и да видим къде ще ни отведе пътят.

 

А той продължаваше още 1-2 километра, виейки се като змия между вековни дървета, преди да отстъпи място на една от най-невероятните гледки, които съм виждала. След един завой пред нас се откри голяма поляна с няколко сгради и вишка за отстрел на животни. Вероятно използван за ловна хижа от някое бивше комунистическо величие, комплексът изглеждаше необитаем, но добре запазен.

 

Вратата на основната сграда не бе заключена, а голямото помещение, макар и обзаведено само с най-необходимото, явно бе останало извън обсега на вандалите. Най-важното обаче бе, че тази вечер ще имаме не само покрив над главата, а и топлина и вкусна храна, благодарение на камината.

 

Прекарахме нощта в хижата под припукващите звуци на огъня, изпълнени с признателност към пътя, който ни доведе до това магично място. (По-късно се опитахме да разберем къде точно сме се озовали, но така и не успяхме да възстановим точния маршрут.)

Понякога да се отклониш от пътя е най-добрият начин да откриеш нещо ново, неочаквано и прекрасно. Просто трябва да имаш смелостта да обърнеш гръб на „маркировките“ и да се надяваш, че в края на пътя ще те чакат нови приключения, нови идеи, нови вдъхновения.

В бизнеса куражът да поемеш в нова посока, загърбвайки познатото и сигурното, може да ти даде нови перспективи.

 

Eдно от най-вдъхновяващите послания по темата, на които аз лично съм попадала, е на Charles Handy и неговата концепция за Втората крива. Той твърди, че организациите ТРЯБВА да излязат от утъпкания път и да поемат в нова посока, докато ВСЕ ОЩЕ се развиват добре и вървят към върха.

 

Когато през 2014 г. ръководството на Siemens обяви намерението си да преструктурира драстично компанията, мнозина се опасяваха, че това може да е началото на края на концерна с над 170-годишни традиции и доминиращи позиции в почти всички свои сфери на бизнес (признавам, и на мен ми мина тази мисъл). Междувременно компанията премина през поредица от „криви“ и вътрешни трансформации (някои от които доста болезнени), за да стане по-устойчива и по-гъвкава. Няколко дивизии се отделиха в самостоятелно управлявани дружества под шапката на глобалния концерн (Siemens Mobility, Siemens Healthineers), а други като Siemens Energy станаха отделни компании.

 

Решението да се тръгне към трансформирането на тромавия технологичен конгломерат в по-гъвкава групова структура от отделно управлявани дружества под един силен бранд вероятно не е било лесно. Но с днешна дата то изглежда единственото правилно. Междувременно други големи концерни също вървят по този път.