stefani-hockey

Да бъдеш вдъхновение

Стефани Стоянова, инженер в Европейския център за иновации, разделя времето си между проекти за Германия и страстта си по хокея на лед 

Като малка Стефани искала да стане художник, певица и банкер: „Банкерството беше, за да имам пари и на спокойствие да си рисувам. А исках да съм певица, за да се забавлявам вечер. Мама обаче ми каза: „Може би аз имам други планове за теб. Например, да станеш лекар като мен и баща ти“. Разплаках се и й извиках: „Как може да искаш да имам толкова много работа?!“

Днес Стефани Стоянова, инженер проекти в Европейския център за иновации в сградните технологии на Siemens България, почти няма свободно време, макар да не е лекар. От пет години е в „Сименс“, а от шест е капитан на женския национален отбор по хокей на лед. “Не остава време за странични забавления. Хокеят е вечер, за да мога да работя през деня, а преди това – за да уча. Спортът обаче те прави организиран и дисциплиниран, което ти помага във всяка работа“, споделя Стефани.

Европейският център за иновации е най-бързо развиващото се звено на Siemens България. Екипът му наброява близо 190 души, които работят по проекти на компанията в сферата на сградната автоматизация по цял свят. Инженерите от Центъра вече имат зад гърба си над 5400 успешно реализирани проекта, сред които емблематични сгради като летищата във Франкфурт и Мюнхен, сградата на Европейския парламент, хотел Риц в Париж и много други.

Малко преди Стеф да стане част от екипа на Центъра, там започва работа по-големият й брат Николай. Днес и двамата работят по проекти за Германия, но са в различни екипи. „При всички случаи е плюс, че брат ми е в „Сименс“. Ако имам нужда от помощ и моят пряк ръководител не може да ми помогне, то брат ми е следващият, на когото ще се обадя“, разказва Стефани. Самата тя оглавява свой екип от началото на годината.

Не й липсват амбиции, отворена е за нови проекти и предизвикателства. „Започнах годината като тийм лидер – за мен това е израстване, а и нещо ново, по което имам да се усъвършенствам. Случиха се няколко хубави неща напоследък, които ми дават крила – получих международно признание и получавам добра обратна връзка от колегите в Германия“, разказва Стефани, която в края на миналата година бе отличена като Служител на тримесечието в категорията Passionate people в рамките на вътрешно съревнование на Siemens Global Business Services (GBS). 

Последните две години начинът на живот и работа на Стеф, както и на колегите й, е белязан от пандемията от коронавирус. „Минах през всички възможни фази, особено в началото на пандемията. Не можех да повярвам, че пързалката е затворена, фитнес-залите – също. После си казах – сега е моментът да обърна внимание на себе си и да правя неща, за които не ми е оставало време. Това се оказа по-благодатен период за мен, но не продължи дълго. Не открих нищо ново за себе си, беше ми скучно. Единствено усъвършенствах кулинарните си способности, защото щом свършиш работа, пред теб е цялата вечер да си вихриш в кухнята“, признава с усмивка Стефани.

Хокеят обаче си остава естественият отдушник след работния ден. В България този спорт далеч не е най-популярният, но мъжкият ни тим е участвал веднъж на зимна олимпиада (1976 г.).

Женският ни отбор няма такива амбиции на този етап, но ентусиазъм не му липсва. Заради пандемията последните две световни първенства при дамите не се проведоха, но на 4 април в София женският ни тим стартира битката за влизане в Дивизия 2B. Съперници са Литва, Хонконг, Румъния, Босна и Херцеговина и Украйна. 

“Не виждам как женският ни тим ще стигне някога до олимпиада. Въпреки че има момичета на пързалката, те са малко и не са в една възраст. Така няма конкуренция, а без нея няма израстване, няма развитие”, скептична е Стефани.

По думите й “в България много малко се влага в хокея на лед, а и всичко отива при мъжете. Хубавото е, че има раздвижване в последните години. Имаме истинско държавно първенство, макар и само с четири отбора. Сега между всяка третина влиза ролба (съвременната машина за подготовка на ледени пързалки бе купена в края на 2020 г. – б.а.), на леда вече са по 4 съдии, времето на наказаните се мери... Само преди пет години не беше така.“

За женския тим нещата обаче не са се променили през последните години. Техните „привилегии“ са две безплатни тренировки на седмица и мачове срещу мъжки отбори в Аматьорската лига, за които те не плащат такса. „Ние не сме хокейна държава. Децата не могат да гледат хокей у дома по телевизията, щом се приберат след тренировка. Едно дете трябва много да се запали, за да остане на леда. Дори тогава не е сигурно, защото още в ранна юношеска възраст идва момент, в който трябва да реши дали да наблегне на учението или на спорта. Лично аз никога не съм живяла със заблудата, че ще си изкарвам парите с хокей, макар да съм му отдала толкова много – цялото ми свободно време като тийнейджър е минало в залата. Днес има малки момичета, които ми искат автографи и ме молят да съм им треньор – това ме ласкае и зарежда, но дотам.“

Да е капитан на националния отбор, за Стефани е чест и отговорност. Тя е не само връзката с треньора, но и вдъхновение за съотборничките си. Те знаят, че няма да бъдат изоставени и в най-трудните мигове. „Случи се така, че загубих баща си внезапно – на сутринта го виждам, следобед вече го няма. Беше шест месеца преди световно първенство. Уж имаш достатъчно време, за да се възстановиш психически, но не е така. Беше голям шок за цялата фамилия. Тогава се обадих на една съотборничка и й казах: „Баща ми почина... Не знам кога пак ще дойда на тренировка, не знам дали изобщо ще идвам. Ако не дойда след няколко дни, не ме търсете повече.“ Тя нищо не каза, но няколко часа по-късно ми звънна: „Не се отказвай, моля те! Целият отбор е с теб. Моля те, играй!“.

Като знам, че предстои световно първенство, за мен всичко друго е на заден план. Правя си сама дори тренировъчен план. В онзи случай обаче беше различно... Наложи ми се бързо да порасна.

Месец и половина по-късно дойдох и в „Сименс“. Денят ми стана такъв – осем часа работа, в които не мога да плача. Ако искаш още два часа, в които да не плачеш, отиваш на тренировка. Това продължи 4 месеца, никой не знаеше дали ще играя до месец преди първенството, защото психически не бях добре. В крайна сметка дадох всичко от себе си, бях капитан на тима на световното.“

Тръпката преди турнир не е по-различна и сега, когато наближава първото първенство от три години. „Има дни, в които не искам да ходя в залата. Понякога ми се ще просто да видя какво е да вечеряш в 7 часа вечерта като повечето хора. После се сещам какво е да носиш фланелката на България и да чуеш химна след някоя победа - това ме кара да отида. Пък ще хапна по-рано или по-късно, ще спя един час по-малко. Ама си заслужава“, усмихва се Стефани.

Автор: Захари Неделчев, експерт Комуникации